Свещта в светилника запращя и замига. Големи сенки се разклатиха из стаята. В огнището гаснеят сини пламъчета. Всичко задрямва.
Щурчето млъкна за миг, приближи до Ванката и му пошъпна:
– Умори ли се да слушаш?... Ха, стига вече! Ела да се поразходим малко, че после пак ще продължим. Я погледни! Колата чака.
Ванката се обърна и смая. Сред стаята бе спряла чудна кола от синьо стъкло, впрегната с две бели пеперуди. Цялата свети.
– Хайде, качвай се по-скоро! – каза щурчето.
Ванката се поогледа и отвърна:
– Че да бяхме повикали и Катето... и то да се повози...
– Не може сега – каза щурчето. – Двама не може... Ще натежи много, пък кончетата са слабички. Друг път нея сама ще повозя.
Качиха се... Ванката потъна вътре като в пух. Щурчето скочи отпред и подсвирна:
– Кри-кри!... Хайде! – И полетяха.
Ф-р-р! Всичко се завъртя. Земята остана долу. .Наоколо трепнаха звезди, по-едри и по-дребни. Ей и двурогият месец се мярна наблизо. По-далече и по-горе!... Млечният път посипваше сребърен прашец върху колата.
Надалеч светнаха високи елмазени палати. Щурчето се обади:
– Ще те водя на гости. Чуваш ли каква сладка музика?... Това са Сънчовите палати. Ей го сам Сънчо на прага. Маха с ръка насам, маха и ни вика: „Хайде де!... Откога ви чакам!...” Чуваш ли? Кри-кри... кри-кри... кри-кри!
|
